Министерство на Истината

Из Милнер-фабианската конспирация: Как международен елит превзема и разрушава Европа, Америка и света, от Йоан Рациу (2015г.)

За книгата и автора:

Тази книга документира историята на съществуващ международен елит и неговата мрежа от организации, които целят да доминират света от края на 19в. до днес.

Пред нас се открива свят на илюзии, в който нищо не е такова, каквото изглежда и където всичко може да е (както често се оказва) инструмент, чрез който заинтересовани групи кондиционират, манипулират и управляват голяма част от човечеството, подчинявайки ги на своите замисли.

Йоан Рациу е независим историк и изследовател.

Някои смятат, че социализмът е нещо от миналото и така и
трябва да бъде. Единствената причина това да не е така е, че
той е избраната политическа идеология на международните финансови интереси, които управляват света. Това гарантира, че социализмът не е нещо от миналото, а от настоящето и най-вероятно от бъдещето. От тук следва, че разбирането на социализма ни дава възможност да разберем най-новата история, да осъзнаем настоящата ситуация и най-вече – да знаем какво бъдеще ни очаква.

Различните клонове на социализма като марксисткия ленинизъм (известен като комунизъм), социалдемокрацията, фабианство и т.н. са движещата сила зад много негативни социални, политически, икономически и културни промени, настъпили в Европа и света от началото на 1900 г. Това е свързано с факта, че социализмът сам по себе си има исторически корени в негативните развития на политически системи в западния свят. Накратко, те могат да бъдат описани като промяна от монархия към либерална демокрация и от последната към социалистическа диктатура. С други думи, изместване отдясно наляво, където „дясно“ означава силите на консерватизма и традицията и „ляво“ за силите на промяна и революция в услуга на користни и егоистични цели (т.е. разрушителен катаклизъм).

Политическите и философски термини “дясно” и “ляво”
произхождат от политическите системи на Западна Европа, особено революционна Франция, където консервативните привърженици на монархията в Народното събрание са седели отдясно на председателя, а привържениците на революцията – вляво от него. Тази практика е исторически акуратна: седенето от дясната страна на владетеля от край време се свързва с почетна позиция и с властта, дадена на представителите на владетеля. Библията описва Христос като седящ от дясната страна на Бог Отец. Думата “дясно” (на английски right има двойно значение на правилно и дясно, бел. прев.) винаги е била свързвана с това, което е изправено, правилно, почтено, за разлика от това, което не е такова. Така “дясно” представлява правилния възглед и правилното поведение, което чрез опитът на поколенията се превръща в установен ред за придържане към това, което позволява на човешкото общество да просперира и процъфтява. От тук в гръцкия orthos е “право”, “правилно” и orthodoxia, “православие”; на латински ritus, “обичай”, “ритуал”; на немски Recht, “закон”, “право”; на английски righteous, „морално правилен“, „добродетелен“, „спазващ закона“. Противоположното значение намираме в латинската дума sinister, “ляв”, която навлиза в английския и френския със значението “зловещ”, “злокачествен”, “нечестив”, “зъл” (вж. Матей 25:33-41).

Правилният ред на нещата или правдата, тоест истината, редът
и справедливостта, не е изобретение на съвременните либералдемократи. От самото начало на записаната история, праведността се свързва с монархията, на която традиционно е била поверено установяването и поддържането на правдата за доброто на обществото. Древните египетски текстове гласят, че божеството е поставило царя на земята, за да може да учи хората на справедливост, да защитава правдата и да се бори със злото (Assmann, 1975). Подобни препратки към царе като поддръжници на правдата могат да бъдат намерени в Библията (Пс. 2:6-7; Ез. 45:9) и други религиозни и философски текстове. Не е случайно, че мъдреците от древния свят, включително Платон,
се застъпват за общество, управлявано от мъдри царе (между другото, трудът на Платон по темата е озаглавен Politeia, „Конституция“ или „Справедливо управление“, а не „Република“, както удобно е преведен неправилно от римския републиканец Цицерон и по-късно от либералните академици).

За разлика от царството и по-специално „Божието царство“, републиката не е традиционна християнска концепция. Понятието цар е незабавно разпознаваемо като здраво вкоренено в християнската и дори предхристиянска европейска традиция (бел. l, стр. 50). Думата “президент” предизвиква образа на човек, който ръководи бизнес срещи като например председателя на Борда по търговия в Англия (the President of the Board of Trade).
Както ще имаме възможност да видим, именно светът на бизнеса е мястото, откъдето идват както републиканският антимонархизъм, така и социализмът.

Вярно е, че в днешния доминиран от левицата интелектуален климат монархията е започнала да се свързва с показност и
“недемократични” практики. Но същото откриваме и в републиканските системи, включително в комунистическите държави, където владетелите обитават палати и водят луксозен живот. Колкото до твърдението, че монархията е белязана от недемократични практики, това се основава на погрешната дефиниция на демокрацията като пряко управление на народа. Придържайки се към тази дефиниция, откриваме, че такава система не съществува никъде в Западния свят. За разлика от това, ако демокрацията бъде дефинирана като управление според волята и в интереса на народа откриваме, че традиционната монархия отговаря на тази дефиниция (включително идеята на Платон за “царе-философи”, които следва да управляват с одобрението и в интереса на обществото; вж. Закони стр. 680 и др.).

Всъщност, доколкото монархията служи за поддържането на
принципи на праведност за доброто на обществото, както е посочено по-горе, тя е върховният пример за демократична институция. Това се потвърждава от факта, че упадъкът на монархията съвпадна с упадъка на традиционното общество и концепцията за правда, за това кое е правилно и кое грешно, върху която се основават и монархията и истинската демокрация. Въпреки че този упадък е приветстван от някои като “прогрес”, доказателствата сочат, че замяната на монархията с републиканизъм и „либерална демокрация” рано или късно кулминира в социалистическа диктатура.

Това, разбира се, не означава, че всички нации трябва да приемат
монархизъм. Всeки народ има право да избира своята политическа
система – и няма съмнение, че републиките могат да функционират като истински демократични общества при правилните обстоятелства. Но републиканците трябва да са наясно, че тяхната система в крайна сметка може да не се окаже по-добрата и да не донесе обещаното благоденствие. Междувременно, достатъчно е да се отбележи, че преходът от монархия към социалистическа диктатура е исторически факт, който никой не може да отрече.

Този преход може да бъде класифициран в три основни вида
според тактиката на нейните архитекти: явен (Вид 1);
незабележим (Вид 2); и скрит (Вид 3). Най-очевидният примери за Вид 1 са Русия, Германия и Австрия, които преминават от монархия в социалистическа република съответно през 1917 г., 1918 г. и
1919 г. Вид 2 е илюстриран от Америка, която се разви от кралска колония до либерален капитализъм и от последния към квази-социалистическа държава при президентите Клинтън и Обама. При този вид, преходът е толкова постепенен, че е незабележим за широката общественост (макар и не, разбира се, за историци и други критични наблюдатели). Така, въпреки външния вид, Америка не прави изключение. Най-добрият пример за Вид 3 е Великобритания, където държавен глава остава монархът, но от 1945 г. страната последователно е управлявана от фабиански социалисти (лейбъристи) и „консерватори“ (тори),които все повече се препокриват с политиките на фабианския социализъм. Във всички тези (и други) примери държавата е придобила
все повече и повече правомощия, докато демокрацията, тоест управление според волята и интересите на хората, да не говорим за управление на хората, е постоянно разяждана и потискана.

Това, което става очевидно е, че загубата на понятието за праведност е пряко свързано със загубата на демокрация и свобода: обещаната държава-бавачка (в британския смисъл на социалната държава) неизменно се трансформира във всеконтролираща, репресивна социалистическа държава на Големия брат.

Така съвременната история може да се определи като преход от
монархия към социализъм, от правда към неправда и от демокрация към диктатура. Според Карл Маркс и съмишлениците на “прогресивните” от 21 век, това изместване от дясно наляво е неизбежният резултат от хода на историята. Настоящото изследване опровергава тази гледна точка, показвайки, че това развитие всъщност е резултат на системни машинации от страна на определени самоцелни финансови и политически интереси. Да твърдиш, че то е “неизбежно” се свежда до вяра във върховенството на егоизма, несправедливостта и злото.

---

Можете да намерите книгата в оригинал на английски в нашата Библиотека