Министерство на Истината

Из едноименната книга на кап. Арчибалд Рамзи от 1952г.

Френската революция от 1789 г. е най-впечатляващото събитие в историята на Европа след падането на Рим.

Това е времето, когато се появява един нов световен феномен.

Никога преди една тълпа не е организирала успешна революция срещу всички останали класи в държавата, под звуците на високопарни, но доста безсмислени лозунги, и чрез методи не носещи и следа от принципите обявени в същите лозунги. Никога преди една отделна част, от която и да е нация, не е завладявала останалите части; а още по-малко е съумявала да заличи всяка черта от народния живот и традиция – от монарх, религия, благородници, духовенство, конституция, знаме, календар и имена на места, до сечене на монети.

Подобно явление заслужава най-голямо внимание, особено с оглед на това, че е последвано от идентични случаи в много други страни.

Основното откритие, което подобно изследване прави, е следният факт: революцията не е дело на французите за подобряване на Франция, а е работата на чужденци, чиято цел е да унищожат всичко, което е Франция представлява.

Това заключение се потвърждава от сведенията за “чужденци” във високите ешелони на Революционните съвети, не само от сър Уолтър Скот, но и от самия Робеспиер.

Разполагаме с имената на някои от тях и става ясно, че те не са били британци, германци или италианци, нито каквито и да е други граждани; те разбира се, са евреи.

Нека видим какво казват самите евреи за това: [22]

Помнете Френската революция, на която дадохме името “Велика” – тайните на подготовката й са ни добре известни, защото тя беше изцяло дело на нашите ръце.”
Протоколи на ционските мъдреци — № 7.

„Ние бяхме първите, които извикаха сред народните маси думите
‘Свобода, равенство, братство’. Глупавите папагали на езичниците се нахвърлиха от всички страни на тези примамки и с тях отнесоха благосъстоянието на целия свят. Уж мъдреците сред езичниците бяха толкова глупави, че не можеха да видят, че в природата няма равенство и не може да има свобода
(разбира се, свободата, както е разбирана от социалистите и комунистите, а именно свобода да разрушиш собствената си страна).”
Протоколи на ционските мъдреци — № 1.

С тази информация на разположение, ние откриваме, че притежаваме главния ключ към сложните заплетени събития на Френската революция. Така, донякъде обърканата картина на движещите се из екрана герои и събития описани в историческите книги, внезапно се превръщат в синхронизирана и последователна човешка драма.

Когато започнем да правим паралели между Франция от 1789 г., Великобритания от 1640 г., Русия от 1917 г., Германия и Унгария от 1918-1919 г. и Испания от 1936 г., ние ще усетим как тази драма ни завладява с ново и лично усещане за реалност.

“Революцията е удар, нанесен върху паралитик.” Дори и да е така обаче трябва да е очевидно, че за успешната му подготовка е необходима огромна организация и ресурси, както и хитрост и секретност далеч над обикновеното.

Наистина е удивително предположението на хората, че „тълпите“ или „народът” някога са се захващали или биха могли да предприемат толкова сложна и скъпоструваща операция. Няма по-опасна грешка от тази, тъй като тя води до пълна неспособност да се разпознае истинското значение на събитията или източника и средището на революционното движение. Процесът или организацията на революцията се изразява първо в причиняването на парализа и второ в нанасянето на удара или на множеството удари. За първия стадий на успешно парализиране, [23] от съществено значение е потайността. Външните му признаци са финансов дълг, загуба на контрол върху общественото мнение и
действието на тайни организации под чуждо влияние в обречената държава.

Дългът, и особено международният дълг, е първата и често трудно преодолима хватка. Чрез него се подчиняват хора на високи позиции и се внедряват чужди сили и влияния в политическото тяло. Скоро, след като хватката на дълга е здраво установена, следва установяване на контрол върху всяка форма на общественост и политическа дейност, заедно с пълен контрол над индустриалците. Така сцената за революционния удар е вече подготвена.
Хватката на дясната ръка на финансите предизвиква парализата, а революционната лява ръка с кинжала, е тази, която нанася фаталния удар. Целият процес е съпътстван от морален упадък.

През 1780 г. финансовата парализа започва да обхваща Франция. По това време големите световни финансисти са добре установени. „Те притежават толкова голям дял от световните златни и сребърни запаси, че държат по-голямата част от Европа в дълг – със сигурност Франция влиза в това число.” Така пише г-н Макнейр Уилсън в книгата си Животът на Наполеон и продължава на страница 38:

“В икономическата структура на Европа настъпи фундаментална промяна, при която основата престана да бъде притежание на богатство и се превърна в дълг. В стара Европа богатството се измерваше в земи, култури, стада и минерали; но се въведе нов стандарт, а именно форма на пари, на която бе дадено названието „кредит“.

Дълговете на френското кралство, макар и значителни, в никакъв случай не са непосилни, с изключение на тези в злато, и ако съветниците на краля бяха решили да издадат пари, подсигурени чрез земите и реалното богатство на Франция, положението би могло да бъде доста лесно поправено. Вместо това то е изцяло ръководено от различни финансисти, които или не могат, или не желаят да скъсат със системата, наложена от международните лихвари.

При такава слабост или умишлена подлост, облигациите на лихварството [24] могат само да растат и да стават все по-тежки и по-ужасни, тъй като дълговете са в злато и сребро – метали, които Франция не добива.

А кои са владетелите на тази нова дългова машина; тези манипулатори на злато и сребро, който успяха да преобърнат финансите на Европа и да осъществят подмяната на истинското богатство с милиони и милиони лихварски заеми?

В ценната си книга Окултна теокрация, покойната лейди Куинбъро ни дава някои значими имена, цитирайки като източник книгата L’Anti-Sémitisme от 1894г. на евреина Бернар Лазар. Тя назовава Бенджамин Голдсмид и брат му Ейбрахам Голдсмид, Моузес Моката, техен партньор, и неговият племенник – сър Моузес Монтифиоре, като пряко замесени във финансирането на
Френската революция със седалище в Лондон, заедно с Даниел Ициг от Берлин, неговият зет Дейвид Фрийдландер, и Херц Керфбеер от Елзас.

Тези имена напомнят за Протокол 20 от Протоколите на ционските мъдреци:

“Златният стандарт беше разрухата за държавите, които го приеха, защото той не успя да задоволи техните парични нужди, още повече, че ние премахнахме златото от обръщение, доколкото е възможно.”

И по-натам:

“Заемите висят като дамоклев меч над главите на владетелите, които… идват да просят с протегната ръка.”

Няма думи, които да опишат по-точно това, което превзема Франция. В Живота на Наполеон том I, г-н Уолтър Скот описва ситуацията по следния начин:

„Тези финансисти използват правителството така, както лихвари-кожодери се отнасят с разсипници – с едната ръка подхранват разточителството им, а с другата изтръгват от разпилените им богатства възможно най-неразумните компенсации за техните аванси. Чрез дълга поредица от подобни съсипващи заеми и предоставените права, с които те са обезпечени, всичките финанси на Франция са доведени до пълнен безпорядък.”

Главен министър на финансите на крал Луи през последните години на растящ смут е Некер – „швейцарец“ от немски [25] произход, син на немски професор, за когото Макнейр Уилсън пише:

„Некер си проби път в кралската хазна като представител на
системата на дълг, на която той е предан.”

Можем лесно да си представим каква политика е вдъхновила тази преданост у Некер; и когато към това добавим и факта, че предишният му опит е на дързък и безскрупулен спекулант, можем да разберем, защо под пагубната му егида националните финанси на Франция бързо се влошават дотолкова, че след четири години на манипулации, злощастното царско правителство натрупва допълнителен и много по-сериозен дълг от 170 000 000 паунда.

Към 1730 г. масонството навлиза във Франция от Англия. През
1771 г. движението е достигнало такива размери, че Филип, херцог д’Шартре (по-късно д’Орлеан) става Велик магистър. Този начален вид масонство до голяма степен е безобиден, както в политиката, така и в членовете си; но както последвалите събития доказват, истинските гении, зад него са безмилостни, безскрупулни и кръвожадни хора.

Херцог д’Орлеан не е един от тези хора. Макар и да е безпринципен, екстравагантен, суетен и честолюбив развратник, той няма друга мотивация освен свалянето на краля и установяването на демократична монархия със себе си като монарх. Като допълним и липсата му на особен интелект, той се превръща в идеалния параван за първия и най-умерен етап на революцията, приемайки ролята на доброволен инструмент в ръцете на хора, които той вероятно почти не познава и които го изпращат на гилотината скоро след като неговата роля бе изиграна.

Маркиз дьо Мирабо, който го наследи като водеща фигура на
Революцията, е поставен в почти същата роля. Той е много по-способен човек от д’Орлеан, но е такъв отвратителен развратник, че е отбягван от цялата си класа и не веднъж е хвърлян в затвора по молба на собствения си баща.

[26] Известно е, че е бил финансиран от водача на еврейските илюминати Моузес Менделсон, както и че е бил по-често в компанията на еврейката г-жа Херц, отколкото нейният собствен съпруг. Той не само е ранна фигура във френското масонство в годините, когато то е почтено, но и въвежда илюминизма във Франция.

Този илюминизъм представлява тайно революционно общество зад масонството. Илюминатите проникват във всички ложи на Великия изток на Франция и са подкрепяни и организирани от евреи-кабалисти. Интересно е да се отбележи, че херцог д’Орлеан и Талейран са посветени в илюминизма от Мирабо, малко след като последният го въвежда във Франция от Франкфурт, където е неговият център и място на основаване през 1782г. от Адам Вайсхаупт.

През 1785 г. се случва странно събитие, което изглежда така, сякаш самите небесни сили правят последен опит да предупредят Франция и Европа за тези струпващи се сили на злото. Мълния убива пратеник на илюминатите в Ратисбон. Полицията открива у тялото документи, касаещи планове за световна революция. След това правителството на Бавария извършва обиск на щабквартирата на илюминатите и открива много други доказателства. Френските власти са информирани, но процесът на парализа вече е
твърде напреднал и не последва никакво действие.

Към 1789 във Франция има повече от две хиляди ложи, свързани с
Великия Ориент, който е ръководното средство за международна революция, а техните последователи наброява над 100 000.

Така имаме от една страна еврейския илюминизъм на Моузес Менделсон и масонския илюминизъм на Вайсхаупт от друга, установени като вътрешно управление на силна тайна
организация, обхващаща цяла Франция. Под илюминатите се намират масоните от Великия Ориент, а под тях е Синьото, или Националното масонство, докато и то не бива присъединено скоропостижно към Великия Ориент от Филип д’Орлеан през 1773г. [27] Егалите (прозвище на д’Орлеан) не подозира за сатанинските сили, които той призовава, предприемайки това действие, a те без съмнение са сатанински. Името Луцифер означава “Носител на светлина” и илюминатите са тези, които са осветени от тази светлина.

По времето, когато френското правителство заседава във Версай на 5 май 1789 г., парализата на изпълнителната власт от тайните организации е вече всеобхватна.

Парализата чрез контрол върху общественото мнение и публичността също е доста напреднала.

Ето и начинът, по който това е постигнато:

Към 1780 г. целият доход на д’Орлеан от 800 000 ливри е ипотекиран при лихварите, вследствие на безразсъдните му хазартни залози и екстравагантност. През 1781 г., за да обезпечи заем, той подписва документи за предаване на своя дворец, имоти и Пале Роял, където живее, на своите кредитори, с правомощия да установят там център за политика, печат, издателство на памфлети, хазарт, лекции, публични домове, магазини за вино, театри, художествени галерии, спорт и много други предназначения, които впоследствие взимат формата на всякакви разновидности на обществен разврат. Всъщност финансовите господари на Егалите използват името и имуществото му, за да изградят колосална структура за пропаганда и поквара, която говори на най-ниските инстинкти на човешката природа, заливайки огромните събрани от тях тълпи с мръсните, клеветнически и революционни издания на своите печатници и дискусионни клубове. Както Скъдър пише в A Prince of the Blood:

“Те създаваха на полицията повече работа, отколкото всички други части на града.“ Интересно е да се отбележи, че главният мениджър, назначен от кредиторите в Пале Роял е някой си дьо Лакло – политически авантюрист от чужд произход, автор на Опасни връзки и други порнографски произведения, за който се говореше, че „изучавал политиката на любовта поради любовта му към политиката.”

Този постоянен поток от поквара и разрушителна пропаганда е свързан с редица системни лични атаки, от най-подъл и безскрупулен характер, към всички обществени фигури, за които якобинците смятат, че е вероятно да се изпречат на пътя им[28]. Този процес е известен като “L’infamie”.

Самата Мария Антоанета е една от основните мишени на тази
еврейска форма на атака. Никоя лъжа или злонамереност не е твърде подла, за да не бъде отправена към нея. Мария
Антоанета е по-интелигентна, бдителна и енергична от слабия и ленив Луи и по този начин представлява значителна пречка пред революцията. Освен това, тя е получила много предупреждения относно масонството от сестра си в Австрия; и без съмнение по това време е осъзнала по-дълбоко значението му, отколкото когато
пише на сестра си няколко години по-рано:

“Вярвам, че що се отнася до Франция, вие се тревожите твърде много за масонство. Тук то далеч няма това значение, което може да има другаде в Европа. У нас всичко е открито и човек знае всичко. Къде може да се крие опасност тогава? Човек може да се притесни, ако става въпрос за тайно общество от политически характер. Но напротив, правителството го оставя да се разпространява и то е само това, което изглежда – асоциация, чиято цел е единение и благотворителност. Членовете й споделят трапеза, пеят и разговарят, което накара краля да отбележи, че хора, които пият и пеят, не са заподозрени в организиране на заговори. Нито е общество на атеисти, защото чувам, че Бог е на устните на всички. Те са много благотворителни. Отглеждат децата на своите бедни и починали членове. Плащат издръжката на дъщерите си. Каква вреда има във всичко това?”

Каква вреда наистина, ако тези безобидни превзетости не прикриват някакъв по-мрачен замисъл? Несъмнено агентите на Вайсхаупт и Менделсон са им докладвали за съдържанието на писмото на кралицата; и можем да си представим как двамата са се превивали от смях, потривайки ръце със задоволство; ръце, които сърбят за унищожението на живота на Франция и този на кралицата; и които в подходящия час щяха дадат сигнала, който щеше да превърне тайния заговор в „септемврийските кланета“ и кървавите бани на гилотината.

За да продължат кампанията на клевета срещу кралицата, те прибягват до заплетена измама по времето, когато [29] финансистите и зърнените спекуланти умишлено създават условия на бедност и глад в Париж.

Диамантена огърлица, оценена на близо четвърт милион, е поръчана на придворните бижутери от името на кралицата от агент на якобинците. Злощастната кралица не знае нищо за тази афера, докато огърлицата не и е доставена, при което тя естествено отрича да има каквото и да е общо със случая, като посочва, че би сметнала за нередно подобно разточителство, когато Франция е в толкова тежко финансово положение. Печатниците на Пале Роял обаче насочват всичките си сили към аферата и подмятат всевъзможни критики към кралицата. След това е организиран нов скандал за целите на пресата. Случайна проститутка от Пале Роял е наета да се маскира като кралицата и чрез фалшиво писмо, адресирано до кардинал принц дьо Роан, същият е подмамен да се срещне със самозванката около полунощ в Пале Роял, под претекст, че кралицата търси съвет и помощ за скандала с огърлицата.
Излишно е да казвам, че това събитие е незабавно съобщено на печатниците и памфлетистите, които стартират нова кампания, съдържаща най-гнусните намеци, които могат да се измислят предвид създадената ситуация. Геният зад сцената е Калиостро – псевдоним на Жозеф Балсамо, който е евреин от Палермо, доктор по изкуството на кабала и член на Илюминатите, в които е бил посветен във Франкфурт от Вайсхаупт през 1774 г. Когато огърлицата най-накрая изиграва ролята си, тя е изпратена в Лондон, където повечето от камъните са присвоени от
евреина Елиасон.

Атаки от подобен характер са насочени срещу много други почтени хора, които се противопоставят на влиянието на якобинските клубове. След осем години на подобни атаки, процесът на парализа чрез овладяването на общественото мнение е завършен.

Следователно към 1789 г., когато финансистите принуждават краля да свика парламента, първият етап от техния план за революция (т.е. парализата) [30] е изпълнен във всяко отношение.
Сега остава само да се нанесе ударът или поредицата от удари, които да ограбят Франция от нейния трон, нейната църква, нейната конституция, нейните благородници, нейното духовенство, нейното дворянство, нейната буржоазия, нейните традиции и нейната култура, и след като работата на гилотината беше свършена, оставяйки на тяхно място гражданите от работническата класа под чужда финансова диктатура.

От 1789 г. нататък започва поредица от революционни действия, като всеки следващ акт надминава по насилие предходния и носи нови изисквания на все по-брутални и революционно настроени лидери. На свой ред, всеки от тези лидери, които са само марионетки на истинските сили зад революцията, е избутан настрана, а главата му се търкулва в кошницата, за да се присъедини към главите на вчерашните му жертви.

Филип Егалите, херцог д’Орлеан, е използван да подготви почвата за революцията и чрез името си да защити и да повлияе благоприятно на революционния клуб в неговия зародиш; да популяризира масонството и Пале Роял и да спонсорира такива демонстрации като марша на жените към Версай. “Жените” в този случай са предимно маскирани мъже.

д’Орлеан е с впечатлението, че кралят и кралицата ще бъдат
убити от тълпата, а самият той ще бъде провъзгласен за демократичен крал. Истинските мозъци зад похода обаче имат други планове. Една от основните цели е да се осигури преместването на кралското семейство в Париж, където те ще бъдат без защита от армията и под властта на Комуната или Парижкия окръжен съвет, който е под владение на якобинците.

Те продължават да използват Егалите до момента на гласуването
за живота на краля, когато той увенчава гнусната си кариера, ръководейки откритото гласуване и давайки вота си за смъртта на братовчед си. След това господарите му нямат повече полза от
услугите му и той много скоро последва братовчед си на гилотината под проклятията на всички класи.

[31] Мирабо играе подобна роля като тази на Егалите. Той възнамерява революцията да бъде спряна с утвърждаването на Луи като демократичен монарх и със себе си като главен съветник. Няма никакво желание за каквото и да е насилие над Краля. Напротив, в последните дни преди да умре мистериозно от
отравяне, той впряга всички усилия, за да направи така, че кралят да бъде изведен от Париж и да бъде поставен начело на верните си генерали, които все още командват армията му. Той е последният от
умерените и монархистите оглавявал Якобинския клуб в Париж – това кръвожадно огнище на революцията, материализирало се от тайните клубове на масоните от Източния Ориент и илюминатите.

Силният и резониращ глас на Мирабо, сдържа нарастването на
яростта у фанатиците-убийци, които се роят в клуба. Няма съмнение, че накрая той разбира истинската същност и мощ на звяра, за чието освобождаване той е работил толкова дълго и толкова усърдно.

В последния си опит да спаси кралското семейство като ги измъкне от Париж, той всъщност успява да овладее цялата опозиция в якобинския клуб. Същата вечер той умира от внезапна и тежка болест; и по думите на автора на The Diamond Necklace: „Луи не знаеше, че Мирабо е бил отровен.”

По този начин Мирабо също е отстранен от сцената, когато ролята му е изиграна, също както Филип Егалите, а по-късно Дантон и Робеспиер. Това ни напомня за пасажа в номер 15 от Протоколите на ционските мъдреци:

„Ние екзекутираме масони по такъв начин, че никой, освен братството, да не заподозре нещо за това.”

Също:

„По този начин ще процедираме с тези гои-масони, които знаят твърде много.“

Както пише г-н Е. Скудер в своя Живот на Мирабо:

„Той умря в момент, когато революцията все още можеше да бъде спряна.“

Фигурата на Лафайет заема сцената в няколко важни случая
по време на тези първи революционни етапи.

[32] Той е един от онези прости масони, които се носят незнайно накъде, в кораб, който не са проучили напълно и от течения, за които са напълно невежи.

Въпреки че е популярна фигура сред революционните тълпи, той реагира много сурово в овладяването на няколко зараждащи се огнища на революционно насилие, особено в похода на жените към Версай, по време на атаката над Тюйлери и при Марсово поле. Той също желае установяването на демократична монархия,
и не би приел отправена заплаха към краля дори от Филип Егалите, към когото се отнася с най-голяма враждебност по време и след похода на жените към Версай, вярвайки, че Егалите възнамерява да използва случая, за да убие краля и да узурпира короната.

Той очевидно се превръща в пречка за силите зад революцията и
е изпратен на война срещу Австрия, която Луи обявява, принуден от Асамблеята. Завръща се обратно в Париж веднъж в опит да спаси краля, но отново му е наредено да отпътува за войната. Последва смъртта на Мирабо, която запечатва съдбата на Луи.

Необузданите фигури на Дантон, Марат, Робеспиер и фанатиците на Якобинския клуб сега доминират на сцената.
През септември 1792 г. са извършени ужасните „септемврийски кланета”; 8000 души са убити само в затворите на Париж, и още много из цялата страна.

Тук трябва да се отбележи, че тези жертви са арестувани и задържани до клането в затворите от някой си Мануел, прокурор на Комуната.

Сър Уолтър Скот очевидно разбира много за силите, които действат зад кулисите. В неговия Животът на Наполеон, том. 2, страница 30, той пише:

“Настояването на Парижката комуна (Парижкият окръжен съвет) сега превърнат в Синедриона на якобинците, беше, разбира се, за кръв.”

Отново на страница 56 той пише:

[33] “Властта на якобинците е неудържима в Париж, където
Робеспиер, Дантон и Марат споделяха високите постове в синагогата.”

Пишейки за Комуната, сър Уолтър Скот заявява в същия труд:

“Основните лидери на Комуната изглежда са били чужденци.“

Някои от имената на тези “чужденци” заслужават внимание. Имена като Чодерло де Лакло, управител на Пале Роял, за когото се твърди, че е от испански произход. Вече беше споменат Мануел, Прокурорът на Комуната. Той е същият, който започна атаката срещу кралските особи в Конвента, кулминирала в екзекуцията на Луи и Мария Антоанета. Сред тях е и художникът Давид като
водещ член на Комитета за обществена сигурност, който “съди”
жертвите. Гласът му винаги се извисява с призив за смърт. Сър Уолтър Скот пише, че този демон имал навика да предшества своята „кървава работа за деня с деловата фраза “нека смелим достатъчно от червеното“.

Давид е този, който поставя началото на Култа към Върховното същество и организира „провеждането на този езически маскарад, който замени всеки външен признак на разумна набожност.” (Сър Уолтър Скот, Животът на Наполеон, том 2.)

Там бяха и Рубел и Гохир, двама от петимата „Директори“, които след падането на Робеспиер, заедно със Съвета на старейшините поемат ролята на правителство, известено като Директорат.

Термините “директори” и “старейшини” са, разбира се, типично еврейски.

Тук трябва да се направи още една забележка, а именно, че този важен труд на сър Уолтър Скот в 9 тома, разкриващ толкова много от същинската истина, е практически неизвестен, никога не се препечатва с другите му произведения и е почти неоткриваем.

Запознатите с еврейските похвати ще оценят пълното значение
на този факт, както и допълнителната важност, която той придава на доказателствата, приведени от сър Уолтър Скот, касаещи силите зад Френската революция.

[34] Но нека се ​​върнем на сцената в Париж. Сега Робеспиер остава сам и изглежда, че ръководи случващото се на сцената; но това отново е само привидно. Нека се обърнем към Живота на Робеспиер, от някой си Г. Рение, който пише така, сякаш е запознат с еврейските тайни:

“От април до юли 1794 г. (падането на Робеспиер) Терорът е в своята най-връхна точка. Това никога не е била диктатура на един човек, най-малкото на Робеспиер. Около 20 души (комитетите за обществена безопасност и за обща сигурност) споделят властта.”

“На 28 юли 1794 г., Робеспиер държи дълга реч пред Конвента … филипика срещу ултратерористите – отправяйки неясни общи обвинения. ‘Не смея да ги назова в този момент и на това място. Не мога да се реша напълно да разкъсам булото, което покрива тази дълбока мистерия на беззаконието. Но мога да потвърдя най-положително, че сред авторите на този заговор са агентите на тази система на упадъчност и екстравагантност – най-мощното от всички оръжия, изобретени от чужденци за унищожаването на
Републиката; Имам предвид нечистите апостоли на атеизма и безнравствеността, която е в основата му’.”

Г-н Рение продължава с пълно еврейско задоволство:

„Ако не беше изрекъл тези думи, все още можеше да триумфира!“

В това самодоволно изречение, г-н Рение несъзнателно завършва мисълта, която Робеспиер бе оставил недовършена.
Намекът на Робеспиер за „покваряващите и тайни чужденци“ отива твърде близо до същината; още малко и цялата истина щеше да излезе наяве.

В два часа същата нощ, Робеспиер е прострелян в челюстта и рано сутринта на следващия ден е завлечен на гилотината.

Нека отново си припомним Протокол 15:

„По този начин ще процедираме с гоите-масони, които знаят твърде много.“

[35] Забележка: При сходни обстоятелства, Ейбрахам Линкълн е застрелян и убит от евреина Буут вечерта, когато той обявява пред своя кабинет, че възнамерява в бъдеще да финансира заеми на САЩ на без акумулирането на дълг, подобно на парите без дълг, известни като “Грийнбек”, с които той финансира гражданската война.