Министерство на Истината

Откъс от “Огън в умовете на хората: Произходът на революционната вяра” от Джеймс Билингтън

След падането на Робеспиер и особено след екзекуцията на Бабьоф, Френската революция в известен смисъл приключва. Тези, които се стремят да запазят живи възвишените цели на ранната революционна ера вече не съсредоточават надеждите си върху продължаващия процес на иновация в обществото като цяло, а вместо това се оттеглят в сигурното ядро на тайното общество, където не е нужен компромис между крайните убеждения и разнородните изисквания на практическата политика.

Техният мит за недовършената революция дава на такива тайни общества специалната аура на избрани предвещатели на Второто Пришествие. Мантията на революционната легитимност се предава от управниците на Франция на малки конспираторски групи из Европа. Тези групи подражават повече на секретността и утопизма на боневилския кръг и Бабьофската конспирация, отколкото на откритата политическа активност на якобинските клубове и парламентарните асамблеи.

Освен това, повишената ефективност на политическата полиция кара тайните общества да се оттеглят още по-надълбоко в подземието. Така при Наполеон, конспиративните общества с йерархична дисциплина се превръщат в главна форма на революционна организация и през 20-те години на XIXв. при консервативната Реставрация, предизвикват вълна от революции из Европа.

Историците така и никога не успяват да разнищят оплетените нишки на тази плетеница, а в днешно време до голяма степен са се отказали от опити да го направят. Най-важното скорошно изследване се ограничава до проследяване на историята за това какво са мислили хората за тайните общества, вместо какво всъщност представляват те. Но проблемът няма да си отиде, просто защото ни липсва документация за броя и естеството – а понякога и за самото съществуване – на тези организации.

Чистите факти говорят, че към средата на 1810-те, има не едно или две, а десетки тайни революционни организации из Европа – достигащи дори до Латинска Америка и Близкия Изток. Тези групи, макар и до голяма степен несвързани, придават международно значение на модерната революционна традиция и предоставят най-ранния форум за широкия дебат в модерния свят относно целите на политическата власт в пост-традиционното общество. Те са тези, които в процеса на модернизация прокарват вече добре познатия ни феномен: непокорни младежи, сформиращи собствени организации за борба срещу монархо-религиозната власт.

Историята на тайните общества никога не може да бъде напълно възстановена, но днес тя е силно неглижирана – дори някои биха се усъмнили, че е умишлено отбягвана – тъй като сведенията, с които разполагаме непрестанно ни водят в неудобни за съвременните историци територии, както на Изток така и на Запад.

В следващите глави ще се опитам да демонстрирам, че модерната революционна традиция, която достига международен характер при Наполеон и Реставрацията намират корените си в окултното масонство; че ранните организационни идеи произлизат по-скоро от питагорейския мистицизъм, отколкото от практическия опит; и че истинските иноватори са не толкова политически активисти, а литературни интелектуалци, върху които огромно влияние оказват немската романтическа мисъл в широк план и в частност баварското илюминатство.

Бунароти: Първият апостол

Непрекъснатата история на международната революционна организация започва с един самотен човек в изгнание, Филипо Джузепе Мария Людовико Бунароти. Той остава предимно неизвестен, докато през 1828г. на 67-годишна възраст не издава неговата История на Бабьофската конспирация. След това той се превръща в патриарх на ново поколение революционери до смъртта си през 1837г. Днес той е запомнен най-вече като един Платон на бабьофския Сократ, увековечил ученията и мъченичеството на учителя. Но той също така е и първият апостол на една нова религия: първият истински революционер в съвременния смисъл на човек, напълно посветен на създаването на нов световен ред чрез употребата на сила.

Най-големият от пет братя в благородно флорентинско семейство, Бунароти е пряк наследник на Микеланджело. От ранна възраст той демонстрира заложби в областта на френския и музиката: двата езика, използвани от италианците, за да изразяват надежди надскачащи тези, с които разполага тяхнат родна реч. В просвещенска Тоскана както и навсякъде другаде, френският е бил езикът на философията и прогреса, а музиката, разбира се, е била езикът на копнежа.

Тези езици на рационална реформа и на лирическа надежда са от голямо значение за младия Бунароти. Неговото семейство до голяма степен е било лишено от средства; когато бива приет в благородния орден на Св. Стефан през 1778г., красивият 17-годишен флорентинец вече е добил усещание за превъзходство, което няма как да поддържа финансово. Беден аристократ, намиращ се в град в икономически застой, той намира удовлетворение в животът на духа и мисълта. Така той се превръща в прототипния радикален интелектуалец: надарен, угаждащ на прищявките си, търсещ и увлечен по политиката.

Бунароти е насочен от баща си да следва право в Пиза и изглежда че най-ранните му мисли свързани с радикална социална промяна са се зародили по време на първото му пътуване извън Тоскана до Марсилия през лятото на 1780г. Той остава в шок от сблъсъка си с градската бедност – и вероятно е също силно стимулиран от космополитната атмосфера царяща във френското средиземноморско пристанище. Връщайки се към обучението си в Пиза, той попада под магията на италианските последователи на Русо и Морели, които преобладават във факултета.

Към края на 1786г., Бунароти вече е избрал публичната кариера, характерна за почти всички революционери: журнализмът. Той основава кратко просъществувал седмичен журнал във Флоренция, който се стреми да се бори с религиозното суеверие в Тоскана както и да пробужда политическото самосъзнание. Издаден на френски, езикът на Просвещението, неговият Journal Politique е замислен „в стила на английските вестници“ и се появява в началото на 1787г. като:

„… разбор на събитията, случващи се по четирите края на света и най-вече в Европа, целящ да събуди интерес и да запознае читателя с маршът на нациите към тяхното величие или упадък.“

Пътят на Италия към величието минава през „разговорите за политика (politiquer), с тези, които имат желанието да ни чуят“. Журналът на Бунароти възхвалява новата американска конституция, за това че гарантира религиозна и журналистическа свобода, а също така и религиозните борби на янсенистите и холандските републиканци срещу силите на традицията. През първите дни на революцията, Бунароти ентусиазирано прокарва новите идеи като редактор и продавач на книги в Легхорн, след което е изпратен в изгнание на Корсика в началото на 1790г.

В последвалото десетилетие той разработва в съвременен план двата централни мита на революционната традиция: вярата в незавършената революция и вярата в идеална алтернатива, базирана на природата. Първия мит той налага чрез култивирането на спомена за Бабьоф и въвеждайки нов метод на революционна организация. Той усъвършенства мита за природата като го извежда отвъд сантименталностите до революционна практичност. Този принос, непризнат дори от изследователи на Бунароти, започва с престоя му в Корсика от 1790 до 1792г. През същите тези години, когато Бабьоф за първи път формулира радикалното си „аграрно право“ в Пикардия, Бунароти открива идеализираната природа в провинциална Корсика (със случайни посещения до Сардиния и други съседни острови). Неговият Патриотичен журнал на Корсика през 1790г. защитава френската революция чрез русоевски понятия, заявявайки, че „общото щастие“ може да бъде намерено само сред природата, където единствено осъзнаваме „умението за действие според решителността на волята ни.“

Бойното му кръщене се случва през корсиканските години, когато се присъединява към революционната кампания на Франция срещу Сардиния през 1792г. Той става пропагандист-законодател в единствената успешен епизод на експедицията: окупацията на малкият остров Сан Пиетро. Описвайки функцията си на това идилично място като „преподаване на очарователната доктрина на Природата“, той съставя модел на републиканска конституция, която нарича Кодексът на Природата.

Изправен пред окончателния крах на сардинската експедиция, Бунароти се отправя към Париж в края на 1792г. Той е един от чужденците, получили званието „гражданин“ на Първата Френска Република. На 29 април, 1793г., Бунароти убеждава Конвенцията в Париж в приобщаването на неговата островна утопия към Френската Република под новото име Isola della Liberta, Островът на Свободата. Още първото му посещение Париж пленява Бунароти до живот. За него, революционният град сякаш магически съумява да избави хората от личните им дребнавости и да им вдъхне споделен ентусиазъм:

„Възхищавам се на тази метаморфоза, при която дълго доминиращи лични интереси се сливат в общ интерес, който се превръща във всеобщо чувство.“

Той вижда най-голяма заплаха в предателство отвътре. В единственият трактат, който Бунароти пише през първият си престой в Париж – Корсиканската конспирация напълно разобличена – той предупреждава французите за прокрадваща се контра-революция на „богати егоисти“, които всъщност са „врагове на равенството“. „Големи предателства“ се извършват от тези, на които липсва „свещен ентусиазъм“ за създаването на нов вид общество. Този памфлет от 1794г., безпощадно порицава предполагаемото предателство на корсиканската революция от нейния лидер и герой ген. Паоли. След като води първоначалното въстание срещу генуезката тирания, Паоли се връща в Корсика след дълго изгнание и се съюзява с англичаните срещу подкрепяните от Франция републиканци. Паоли символизира революционерът, превърнал се в опортюнист. Бунароти го осъжда като такъв и призовава за нов лидер, който да довърши революцията. За да се предотвратят бъдещи „паолиевци“ във Франция, той заявява в пророчески пасаж за бъдещата революционна история, че има „голяма нужда от голяма чистка“.

Докато Големият терор се спуска над Париж, Бунароти се връща обратно в челните редици на революционното настъпление в Италия. Той се присъединява към малкия брат на Робеспиер, Августин, и към младия Наполеон Бонапарт, заедно с френските армии на италианската ривиера в началото на 1794г. На 9 април, Бунароти оглавява революционното управление на лигурския град Онелия. Той започва „организацията на мира“ като установява централизирана система от „революционни агенти“, чиято цел е да мобилизира местното население срещу „агенти на тиранията“, продължаващи да служат на италианската аристокрация и свещенничество.

Обръщението на Бунароти към жителите на Онелия от 9 май, може да се смята за първото публично заявяване на апокалиптичния му егалитеризъм. Той утвърждава, че всички хора са създадени „равни, свободни и за да бъдат щастливи“ и че всяко различие от каквото и да е естество е открито нарушаване на природния закон. В Онелия, младият аристократ изпитва приповдигнато единение с простия народ. Той непрестанно използва термина санкюлот и се преструва на сиромах, настоявайки след като бива арестуван, че разполага само с ризата на гърба си:

„Никога не съм търсил покровителството на който и да е човек с влияние. Винаги съм живял скромно, понякога дори в бедност… Никой не би посмял да каже, че някога съм обичал парите…“

До края на дните си, той пази в себе си като талисман сертификатът за приема му в La Societa Popolare „след като преминах ситото на подбора“.

Бунароти е арестуван на 5 март, 1795г. след като помага за установяването на нова система на публично обучение и местен Фестивал на Върховното Същество и на Природата. В Парижкия съд той защитава употребата на терор срещу „враговете и чужденците, които ни опустошават“ в Онелия, но подчертава педагогическото естество на неговото управление:

„… начинът, чрез който вдъхвах страх се състоеше в проповядване на нашите принципи и интереси на местното население; в полагането в ръцете им на прокламации и книги на техен език и в познат и разбираем за тях вид…“

В успешната си защита, той настоява, че „никога не съм принадлежал към която и да е партия“. Той предчувства автентичната революционна позиция, в претендирането за служба на всеобща кауза отвъд дребнавото съперничество на фракциите на деня.

Към 1796г. Бунароти вече напълно е надживял сантименталните си разбирания за природата, които заменя с революционна концепция за закон и задължение.

„Законът на природата се различава в същността си от това, което наричаме състояние на природата. Първото е резултат от опит и размисъл; второто – на първи впечатления и невежество.“

Отсега нататък той цели „да изведе човек обратно в природата“, но не по мъхестата пътека на „туземецът, живеещ сам в горите“, а чрез създаване на егалитарно общество в самия Париж. След оправдаването му през 1795г., Бунароти се присъединява към бабьофската конспирация в опит да осъществи „това прелестно общество“. Той е арестуван отново заедно с Бабьоф през 1797г., затворен в Шербур, след което е заточен на остров Ре под строг надзор, преди да получи разрешение да се премести в Женева от Наполеон през 1806г.

Бунароти остава в Женева през следващите седемнайсет години, с изключение на четиринайсет месеца, които прекарва в Гренобъл през 1813-14г. Той се превръща в първия от редица революционери – простираща се до Ленин – които използват Швейцария, „страната на Жан-Жак“ както я нарича, за сигурна главна база на революционна дейност.

Точната история на дейността на Бунароти в този период може би никога няма да бъде узната. Той учредява две последователни тайни организации за управление на международното революционно движение: Великите съвършени майстори и Монде. Нито една от организациите не изглежда да е имала особено съдържание, но непрестанните усилия на Бунароти вдъхновяват, и понякога направляват, съпротивата срещу Наполеон. Някои от неговите другари бабувисти са дейни в интригите на филаделфиянците, които взимат връх при първия сериозен републикански опит за свалянето на Наполеон, воден от ген. Клод-Франсоа Мале през 1808г., докато Бунароти има пряка връзка с втората, по-съществена конспирация на Мале през 1812г. Ролята на Бунароти е дори още по-голяма в революционните конспирации, които се разпространяват по време на реставрацията след окончателната победа над Бонапарт.

Въпреки че Бунароти така и не успява официално да набере голям брой последователи, неговите идеи повлияват на много млади войници и студенти, които са били политически пробудени от Наполеоновите войни. Наистина, Бунароти придава определен наполеонов оттенък на плановете си за революция. И той като Бонапарт започва политическата си кариера като неизвестен франко-италианец на остров Корсика; и той е сред първите агенти на френската революционна експанзия в Италия. Вече към своя край, Наполеон неохотно изразява почитта си към заклетия си революционен враг:

„Той можеше да ми е много полезен в организацията на Италианското Кралство. Можеше да е много добър професор. Той беше човек с необичаен талант: наследник на Микеланджело, италиански поет като Ариосто, пишеше френски по-добре от мен самия, скицираше като Давид, свиреше на пиано като Пасиело.“

Бунароти обаче не връща комплимента. В писмо до сина на Бабьоф, той пише, че Бонапарт „избавя революцията от мъките и“. Докато той и съвременниците му се борят за поддържането на революцията жива под управлението на Наполеон, Бунароти навлиза още по-дълбоко във водите на романтическия окултизъм. Парадоксално, това влечение към окултното се дължи до голяма степен на Наполеон. Тъй като самопровъзгласилият се император твърди, че въплъщава Просвещението, неговата опозиция култивира контра-просвещенски идеи. Наполеон се представя като носител на универсален рационализъм – открито налагайки Кодексът Наполеон, метричната система и френските административни методи навсякъде, където отиде – неговите опоненти тайно се оттеглят в екзотични братски организации, където подклаждат протеста си. Освен това, наполеоновата опозиция включва в себе си както крайни монархисти, така и крайни републиканци, в резултат на което десни идеи често проникват в платформите на левицата.

Масонските ложи в Женева осигуряват средата, в която през 1811г. Бунароти формулира първия си готов план за ново общество на революционни републиканци: Великите съвършени майстори. Името на обществото, както и предложените три степени на членство, са заимствани от масонството. Наистина, Бунароти цели да експлоатира съществуващите масонски ложи: да набира членове от тях, да им влияе, да ги използва като параван и (ако се наложи) дори да ги подкопава.

Неговата крайна цел е изначалната бабувистка такава, а именно да реализира революционната републиканска Конституция от 1793г. из целия континент. Неговият богат на масонски символизъм колоритен план за това се явява прототип на модерните революционни организации. Обществото е тайно и йерархично. Само на тези във вътрешния кръг се казва, че организацията цели радикална социална промяна освен открито заявената републиканска конституция. Взимат се повишени предпазни мерки, подсигуряващи секретността. Напечатани документи, съдържащи степените на членство, е следвало да бъдат изгаряни, или ако се наложи – погълнати, в случай на задържане или опасност.

Организацията на Бунароти утвърждава свой собствен морал, който представлява вид морално манихейство за избраните революционери. Те са агентите на доброто срещу злото, на свободата срещу тиранията, на равенството срещу егоизма. Неговият вътрешен кръг, „великата небесна твърд“ на Природата се явява политическа власт, значително по-висша от Наполеон, камо ли от останалите незначителни претенденти за трона.

Средите на масонството

Въпреки че революционната организация на Бунароти отива далеч отвъд масонските модели, е очевидно влиянието, което оказва пет-годишното му дейно участие в масонските сбирки в Женева. Въздействието на масонството в революционната ера е толкова голямо, че е наложително разбирането на средите, в които то се развива като отправна точка за всяко сериозно проучване на окултния произход на революционната традиция.

Масонството снабдява новородената революционна традиция с една съществена метафора, позволяваща на революционерите да осъзнаят собствената си мисия до средата на 19в: а именно на архитект, строящ нова и по-добра структура за човешкото общество. Масоните вярвали, че в братските си общества те пресъздават „естествените“ условия на сътрудничество, които преобладавали сред ранните зидари-занаятчии, оформяли каммените блокове за строежа на обща сграда.

Преминаването на всеки „брат“ от степента на чирак, през калфа до майстор, изисква по-скоро философски и филантропски постижения, отколкото социален статус. В този смисъл, „свободното“ зидарство е по-скоро морална меритокрация, което по подразбиране му придава подривен характер в едно основано на традиционна йерархия статично общество. В масонските ложи, интелектуалците и амбициозните хора на 18в. имали усещането за братство сред равни – нещо, което липсвало в аристократичното общество навън.

Посвещенията, които придружават всяка следващо стъпало в членството, не са просто детински ритуали, както смятат някои хора. Те са внушителни обреди за преминаване в нов вид взаимоотношения, обещаващи достъп до по-висши природни истини щом превръзката на очите бъде махната във вътрешната стая на ложата. Всеки новоприет се стреми да стане „свободен“ и „усъвършенстван“ масон, умеещ да разчита плановете на „Божествения Архитект“ за „възстановяването на Соломоновия храм“ и за преправянето на светския ред чрез морална сила.

Масонството ритуализира братството и осигурява социална мобилност по-лесно от външното общество. На континента, масонското обръщение „брат“ поема функциите на английскя термин „джентълмен“, който е бил обект на завист заради способността си да съчетава буржоазното с аристократичното. Масонските среди позволяват на иначе консервативни хора да допуснат възможността за реализирането на Утопия, или поне за социална алтернатива на тази древна идея. Филип де Орлеан е номиналният предводител на френското масонство (Великият изток на Франция), а повечето про-революционни посетители на кафенетата на Пала-Роял са негови масонски братя.

В ранните дни на революцията масонството дава голяма част от значимите символи и ритуали, започвайки с масонското приветстване на краля под „свод от мечове“ в хотел де Вил три дена след падането на Бастилията. Трябва да се има пред вид, че преди революцията, повечето масони във Франция не са били „нито революционери, още по-малко реформатори, или пък недоволни“; дори по време на самата революция масонството остава политически многообразно: „Всеки социален елемент и всяко политическо направление би могло „да стане масонско“, ако пожелае.“ Освен това масонството предоставя богат и относително нетрадиционен източник на нови национални символи (монети, песни, флагове, печати), нови форми на обръщение („ти“, „брат“, „да живей!“) и нови модели на гражданска организация, особено извън Париж.

Най-важното за нашата история е преднамереното използване на масонството от революционерите през ранния 19в. като модел и като източник за вербуване на нови съмишленици за осъществяването на първите конспиративни експерименти в политическата организация. Бунароти е типичен пример за това, наименувайки първите революционни кръгове в Женева на две от масонските ложи – „съвършено равенство“ и „съвършен съюз“. Тези ложи възникват като опозиция съответно на абсолютната монархия и аристократичнните привилегии през 1760-те години. Бунароти изготвя първия си план за „Възвишените съвършени майстори“ по време на активното си членство в женевската ложа на „съвършеното равенство“ през 1806-13г. и обявава именно „съвършеното равенство“ за крайна цел. Ложите на „съвършения съюз“ дават своя отпечатък върху революционната организация Съюз, основана през 1813-14г. от бъдещия съмишленик на Бунароти, Джоузеф Рей по време на посещение на флорентинеца.

Илюминатския модел

Ако приемем, че масонството осигурява общата среда и снабдява символичния речник на революционната организация, то илюминатството е източникът на нейния общ структурен модел. Организационният план, който Бунароти избистря през двете десетилетия революционен опит в Женева (и към който в общи линии се придържа до края на живота си) е чисто и просто заимстван от Ордена на Баварските Илюминати. Това радикално светско окултно движение е основано на три степени в тайна йерархия: църква, синод и ареопагит. Революционната версия на Бунароти базирана на тази структура определя „Църквата“ като местна клетка, оглавена от „мъдрец“, който сам е свързан с регионалния „Синод“. Членовете на всеки синод („възвишените избрани“) се управляват от „областен дякон“, който ръководи дейността на всички „църкви“ в региона. Най-високата степен на „Ареопагит“ (също наречена „Великата твърд“) изпраща свои собствени „мобилни дякони“, за да контролират синодите и пропагандната и агитационна дейност.

Може би ще е добре да проследим по-подробно естеството и въздействието на това загадъчно движение, защото неговото влияние далеч не е незначително, а напоследък е пренебрегвано толкова, колкото в миналото е било преувеличавано.

Орденът на Илюминатите е основан на 1 май, 1776г. от професор по канонично право в Инголщадския университет в Бавария на име Адам Вайсхаупт, заедно с четири негови сътрудници. Орденът е бил таен и йерархичен, устроен по йезуитски модел (чието дълго господство над баварската образователна система приключва със забраната им от папството през 1773г.) и е посветен на русоевите възгледи на Вайсхаупт за извеждане на човечеството към ново морално съвършенство и освобождаването му от установената религиозна и политическа власт.

Вайсхаупт не толкова кани интелектуалците да се присъединят към неговия нов педагогически елит, колкото ги предизвиква да го направят. Той демонстрирал презрение към последователите на Просвещението, които „изпадат в екстаз пред античности, но са неспособни да направят каквото и да е“ и настоява, че „липсва силата да се приложи на практика това, което дълго време се затвърждава в умовете ни“.

Тази сила трябвало да дойде от качествено нов вид тайно общество, което щяло да има „повече от характеристиките на една милиция в действие, отколкото на орден с посвещения.“ Целта на изкачването по илюминатската йерархия е не толкова придобиването на мъдрост, колкото превръщането на посветения в безрезервно верен слуга на универсална мисия. „Ние не можем да използваме хората такива, каквито са, а трябва да ги претворяваме наново“. Измисленият от Вайсхаупт сложен процес на посвещение включва създаване на психологическа зависимост от процеса, който преобразява самия послушник. „Инсинуаторите“ (тези, които водят нови членове) трябвало да действат „лека полека и със заобиколки“.

„… първо пораждате непълни и неясни желания, и едва когато кандидатът ги изпита вътре в себе си, му разкривате обекта, който той ще сграбчи със собствените си ръце“.

„Обектът“ е поканата, заявяваща желанието на новия член за приемане в по-високо ниво в ордена. В такъв момент на очакване, „инсинуаторът“ става „старши“ и умишлено затруднява преминаването на кандидата в следващия кръг. На „послушника“ може да се наложи да премине през строго и критично наблюдение през двугодишен „новициат“, включващ въпросник, дълъг тридесет страници с информация за всичко от вкуса за дрехи, до това от коя страна на леглото спи. Този стресиращ процес се стреми към мобилизирането на нов елит, чиято цел е:

„… нито да завладява територии, нито да налага власт, нито да трупа богатства…, а по-трудното завоевание на отделни личности. Тяхното безразличие, бездейно или покорно подчинение не е достатъчно. Трябва да се спечелят тяхното пълното и безрезервно доверие и ентусиазъм.“

Вероятно е примитивният светоглед на революционерите за дуалистичната борба между силите на тъмнината и на светлината, да произлиза от нео-манихейските възгледи на вайсхауптовите последователи за противопоставянето на тяхната отбрана група от „просветени“ срещу „синовете на мрака“ – категория, в която попадат всички непринадлежащи към ордена. В началото, името на обществото е било неизяснено (използва се „Перфектабилисти“; „Пчели“ също се е разглеждало като вариант), но името Илюминати изглежда е било избрано заради образа на слънцето, разпръсквъщо светлина към външните кръгове. В самия център на вътрешния кръг на Аеропагитите гори свещ, символизираща слънцето като източник на всяка светлина. Зороастро-манихейският култ към огъня е основен за иначе еклектичния символизъм на Илюминатите; календарът им е основан на персийски, вместо на класически или християнски модел.

Псевдоними и символи с определено езотерично значение в масонските ложи биват преднамерено използвани като инструменти за камофлаж от ордена. Инголщад е наречен Елевзис или Ефес; Мюнхен е Атина; Виена – Рим. Кодовото име на Вайсхаупт Спартак (лидера на робското въстание в древен Рим) подсказва за революционната му отдаденост; неговите главни съмишленици приемат съответно имената на гръцкия Аякс и Египетския Данаус, а сред останалите членове се срещали псевдоними като Тамерлан и Конфуций.

Илюминатите опитват да се възползват от вълнението и объркването в масонските ложи за постигането на собствените си цели. Вайсхаупт се присъединява към ложа в Мюнхен през 1777г. Докато е там, той работи за привлечането на „командоси“ (група последователи) от ложите на баварската столица. В края на 1780г., кампанията на Вайсхаупт се разпростира из цяла Германия и сред висшите псевдо-рицарските масонски ордени, където той вербува барон Адолф Книге за член на вътрешния кръг. Той е родом от Хановер и е лидер в окултните среди на Франфурт – град, който скоро измества Мюнхен като водещата „колония“ на движението. През следващите пет години на интензивна дейност (докато Книге не напуска ордена през юли 1785г.), Илюминатите набират членове най-вече сред тези, които принадлежат към най-популярния от германските висши масонски ордени известен като „Строгия ритуал“. Илюминатите използват подход на дескредитиране на по-консервативния конкурентен орден с честни средства (например като помагат на конференцията на окултни ордени във Вилхемлсбад през 1782г. да отсъди, че ложите на „Строгия ритуал“ не са истински наследници на Тамплиерите) и чрез клевета (твърдейки, че същите са тайно контролирани от „незнайни ръководители“, които всъщност са йезуити под прикритие).

Илюминатите асимилират организационната структура на техните консервативни съперници, масоните; в процеса, те добиват част от мистериозната аура, която поначало им липсва, представлявайки суховат култ на рационалистични интелектуалци. Освен това илюминатството се политизира значително.

Изглежда, че по начало Вайсхаупт приема масонството като междинен обучителен център за илюминати – в периода след като са приети в ордена, но преди да бъдат допуснати до тайните вътрешни кръгове. Впоследствие, с напътствията на Книге, той разработва система от три последователни „класове“, които съдържат всички съществуващи в масонството „степени“ като предварителни на по-високите такива на Илюминатите. Първите два класа (подготвителният и средният) са съставени от трите традиционни степени, както и от високите символични степени в масонството.

Третият, „административен“ клас, е най-оригиналният и индикира чрез наименованието си политическите измерения на вайсхауптувия план за общочовешка морална реновация. Първите две степени, тези на „малките тайни“ и на „големите тайни“ съответно, водят до третата най-висока степен, наречена Ареопагит, в която всички в основата си излишни символи отпадат, за да направят път на чистото господство на естествената свобода и равенство. В тази последна степен, която се пази в пълна тайна за всички останали, „облагородяването на подбудите“ е окончателно, социалният договор е възстановен и нова „вътрешна политика“ осигурява ядрото и образеца на бъдещия преобразен свят. Разпространява се използването на еклесиестична терминоголия при категоризирането на разделенията в илюминатската йерархия. Първите два класа, обхващащи всички предишни масонски степени се наричат „Църквата“, първите две степени от административния клас са „Синода“, а последната степен на Ареопагит представлява човекът, освободен от всякаква власт и живеещ в егалитарна хармония.

Това обещание за пълна свобода ужасява немско-говорящия свят, което води до осмиването, преследването и формалното закриване на ордена през 1785-87г. Вайсхаупт е изпратен в изгнание в Гота, където е държан под наблюдение. Но диаспората на това общество, което в пика си през ранните 1780г. наброява около две хиляди и петстотин души, оказва огромно влияние навсякъде из Европа – значително повече след разпада си, отколкото по време на краткото си съществуване като движение на германски интелектуалци. Публикуването на кореспонденции и други документи, принадлежащи на Вайсхаупт от баварската полиция през 1787г., предизвиква във Франция повече любопитство, отколкото страх. Есе върху сектата на Илюминатите, написано на следващата година от брат на бивш служител на пруския съд не ужасява, а по-скоро пленява читателите. Дори еротичното въображение в Пала-Роял не би могло да измисли по-невероятно описание на предполагаемото илюминатскo ритуално посвещение: По голото тяло на кандидатът се правят кървави печати. Тестисите му се връзват с връвчица с цвят на розов мак. Той е принуден да отрече всички клетви за вярност, дадени на други хора, след което, обгърнати от огън, се появяват пет призрачно изглеждащи лица с бели качулки и кървави флагове следващи „колосална фигура“. Накрая, превръзките и печатите се премахват и кандидатът бива приет в по-високата степен, но не преди да пие кръв пред седем запалени черни свещи.

Решителната книга за популяризирането на илюминатския идеал е Пруската монархия под Фредерик Велики от граф Мирабо, също издадена през 1788г. Трудът на Мирабо в голямата си част е написан от бившия илюминат Якоб Маувийон и отличава рационалистичните Илюминати от „мистическите“ окултисти, възхвалявайки първите като лидери на движение с „великата цел за подобряването на настоящата система на управление и законодателство“. Мирабо взима много от новите си тоталистични възгледи за революцията директно от илюминатския модел; почти без съмнение можем да смятаме, че е предал част от тези идеи на влиятелните си протежета Камий Демолин и Етиен Дюмон (приятелят и покровител на Томас Пейн в Лондон), който служи с прекъсвания като негов личен секретар.

Въпреки всичко, Никола Бонвил се оказва най-значимият проводник на илюминатско влияние. Той е вербуван към общата кауза през първата от две визити в Париж (юни 1787г.) от главния съмишленик на Вайсхаупт през последния политически стадий на илюминатството, Кристиян Боде. Този приятел на Лесинг, дошъл с мисията да отклони французите от залитанията им по консервативния окултизъм, също така изглежда, че Боде въвежда немско-говорящия Бонвил (който по това време работи като адвокат в Парламента) във вяра, съчетаваща илюминатски символи и радикални идеи за суверенитет на множеството. Бонвил незабавно започва с опитите си да привлече Кондорсе към по-дейната идеология, приветствайки предстоящото идване на „Кралят на народа“, освободителния „пламък на света“ предсказан от „мъдреца“ Русо.

Бонвил сравнява народното освобождение с влизането на масите в илюминатска обитъл с превръзка на очите:

„Свали превръзката, покриваща очите на хората… Постави ръката на Народа върху воала… съвсем скоро той ще бъде разкъсан.“

Обвинен от съвременници, че превръща „званието Гражданин в степен на Илюминатите“, Бонвил се опира на илюминатски понятия в твърденията си, че „цялостния човек е Бог“ и че от центъра на социалния кръг ще

„… изплува кръг от светлина, който ще ни разкрие това, което е скрито в символичния хаос на масонските иновации.“

В обемистия си труд от 1788г., „Йезуитите прокудени от масонството“, Бонвил развива началната идея на Вайсхаупт и Боде за проникването на йезуити в масонските ложи и за възникналата необходимост от нов орден за тяхното прогонване – противопоставящ се на тирани и свещенници. Бонвиловата разработка върху илюминатската идеология заинтригува фигури, откъснати от събитията като Сен Жюст и Демолин в Пикардия и Дитрих и Шнайдер в Страсбург. По това време в Париж се наблюдава значителен приток на германци, сред които бивши илюминати като саксонския лекар на Филип Орлеански, Жан-Жефри Сафер, братята Фрей и журналиста Ребман. Окултно – вероятно илюминатско – влияние е доловимо в първото ясно изложение на комунистките цели на Бабьоф от началото на 1795г., където той подканва приятел да „навлезе в свещените мистерии на аграризма“ и да се довери на думата на един „кавалер на ордена на равните“. В последвалото първо очертание на конспирацията си, Бабьоф говори за „кръг от последователи“, които се „изкачват чрез степени“ от „държави, граничещи сами със себе си“ към цялостно преобразяване на света. Тайната йерархична организация на Бабьоф наподобява тази на Илюминатите и на Бонвил. Подозрителното отсъствие на името на човека, формулирал крайните цели на Бабьоф и останалите от собствените им писания, Силван Маршал, може да се обясни с свойствената за илюминатите секретност около дейността на вътрешния кръг. Конспираторите сигурно са смятали Маршал за „пламъка“ в центъра на „кръга“. Като такъв, той е следвало да бъде предпазен от външния кръг и самоличността му да остане в тайна за непосветените. Мистериозното наименувание, което той дава на Париж, „Атеополис“, и собственото ЧББ (човекът без бог), съвсем точно представлява идеалът на вайсхауптовия вътрешен Аеропагит: съвършен човек, превърнат в бог без Бог.

Колкото до Бунароти (който първи записва легендата за Бабьоф и разкрива ролята на Маршал), той бива пленен от илюминизма още преди революцията. През 1787г., флорентинецът вече заимства идеи от Мирабо и обръща взора си към борбата на илюминатството с католицизма в Бавария. За това че Бунароти може вече да е бил посветен се намеква в позабравен журнал от 1789г., издаван от група млади италианци, повлияни от илюминатите по време на следването си в Бавария. Развълнувани от политическите новини идващи от Франция, тези студенти изготвят план за списването на журнал в Инсбрук, който да призовава за пълната трансформация на човечеството, следвайки илюминатския идеал. В края на 1789г. в градчето в италианските Алпи Сондрио, те публикуват журнал, който може да се смята за първия идеологически революционен орган на модерната епоха: Политическо приложение към всички вестници и други новини…

Изданието претендира, че отива отвъд политиката, предлагайки един вид педагогическо ръководство за революционния прочит на всички други издания. Редакторите настояват, че:

„Приложението не е вестник, а по-скоро аргументиран курс по законодателство, управление и политическа икономика в контекста на настоящата революция в Европа.“

Неговият идеал е „щастливото равенство, проповядвано от гражданинът на Женева (бел.прев. – Русо)“, въплатено в „социална конституция“. Видно е, че този идеал отива далеч отвъд чистия политически прочит на Русо, който е любимец на френските държавници от ерата на Революцията. Този по-радикален социален идеал отприщва „силата на ветровете, духащи свирепо срещу подтисничеството“ в Европа.

Първото издание възхвалява концепцията на Вайсхаупт и Мирабо за „революция на съзнанието“ като същинската цел във „века на озарените“. Там тази революция е припозната в Баварските Илюминати („компанията, която граф Мирабо сравнява с елевзинските свещенници“) и разграничава техния идеал от други спиритуалистки изопачавания. По вече установения илюминатски обичай, редакторът използва претенциозния псевдоним „Лазар Йона“ (вероятно препратка към Лазар, Йона и възкръсването на истината), и приветства като приятел „Авраам Леви Соломон“ , „писаря“ (estensore) на Патриотичния журнал на Корсика. Обяснителна бележка идентифицира тази фигура като „кавалера Бунароти – човек на духа“. Фактът, че Бунароти е единственият италианец, назован по име в журнала, ни навежда на мисълта, че той е имал специална връзка както с Приложението, така и с Патриотичния политически журнал – „първият революционен журнал на италиански“, който той започва да издава след заточението си на Корсика през 1789г. Определенo съществува стилистична и идейна връзка между Политическия журнал на Бунароти от 1787г. и кратко просъществувалите Приложение и Патриотичен политически журнал. Второто и последно издание на Приложението обявява бъдещо специално издание, което щяло да съдържа „политически курс по Революцията във Франция и делата на другите сили“, но то така и не се появява, а не след дълго Бунароти се впуска в революционна дейност във Франиця.

Младият студент от Трентино, който по-късно се превръща в един от най-близките съмишленици на Бунароти, Джокино Прати, проследява илюминатската връзка и излиза с твърдението, че първата революционна организация на Бунароти, Възвишените съвършени майстори, „е основана по време на първата Френска революция“ и се „състояла от четири концентрични кръга“ – всеки със собствено тайно вероизповедание. Външните кръгове са устроени така, че да привличат „широките маси от либерали, които също като радикалите, се стремят към всеобщо право на глас и народни институции“. Вътре в него се намирал вторият таен кръг, съставен от „твърди демократи“. Последният, най-вътрешен кръг, за когото другите не знаели, бил отдаден на визията за абсолютен егалитаризъм.

Независимо дали Бунароти разпространява илюминатска програма чрез революционната си дейност през 1790-те или не, е явно, че той приема значителна част от илюминатските идеи много преди да ги заимства широко в революционния си план от 1810-11г. Той продължава илюминатските претенции за възстановяването на естествената религия, която била известна само на „просветени“ секти в миналото. Той вижда себе си като „възобновител на древните форми на религията на природата и разума“, съживявайки наследството на фантастична генеология: „Персите от Кир, инициаторите на египетските свещенници, испанската Света Ермандад, апостолите на Христос, анабаптистите и преди всичко – Орденът на Йезуитите. Той, също като Вайсхаупт и Бонвил, придава особено значение на йезуитите, които иска едновременно да имитира и да ликвидира. Според Прати, още от самото начало, неговият таен идеал е илюминатския такъв за премахване на „всички белези на частна собственост“.

„Нека Републиката бъде единственият собственик; като една майка, тя ще осигури на всеки човек равни условия на образование, прехрана и труд.

Това е единственото възраждане, което целят философите. Това е единственият път към новото изграждане на Йерусалим…“

Подобни примери на заимстване от илюминатството би трябвало да са достатъчни, за да оспорят дълго приеманата присъда на водещия експерт по темата, че след 1790г., Илюминатите „изчезват от историята… и присъстват само в легендите“. Има сериозни причини да се смята, че влиянието на Илюминатите е не толкова „легенда“, колкото непълно възприета реалност. Обърканото наблюдение на същия този историк, за това как „полицейската легенда“ за Илюминатите се „разгръща по широчина и оригиналност“ през наполеоновата ера, сочи към изненадващ източник на тяхното влияние. Тези идеи оказват въздействие не само на революционери, поддържащи леви възгледи, но и върху техните опоненти от десницата. И докато страховете на десните се превръщат във въжделения за левите, след разпада си Илюминатите добиват парадоксално влияние, многократно надскачащо влиянието, което оказват в периода си на активно движение.