Министерство на Истината

През първата половина на двадесети век, една по-секуларна хуманистична форма на феминизма доминира пейзажа. Все още се срещат много окултни феминистки, но вълнението от технологичното развитие допринася за отдалечаването от традиционната религия към еволюционен секуларен сциентизъм в общественото съзнание на Запада.

Това поражда известно напрежение между два типа феминизъм. В окултната сфера, известният английски окултист Алистър Кроули основава своя собствена нова религия – Телема. Централна фигура в Телема е Бабалон (кроулистко изписване на Вавилон), известна още като Алената жена. В божествената си форма тя е свещена блудница. Телема черпи до голяма степен от ученията на Златната зора, където Кроули членува преди да напусне, за да формулира своя собствен спиритизъм. Фигурата на Бабалон е референция към древните храмови проститутки, а в Телема тя представлява освободената жена и женския сексуален импулс. Кроули вярва, че Бабалон трябва да бъде въплътена, за да постави началото на новата епоха на Хор – период на радикална индивидуална воля, който ще замени патриархалната епоха на Озирис, доминирала човечеството от Средновековието. Алената жена представлявала това физическо проявление. Кроули вярва, че той е „звярът“, върху който тя ще язди. Той възприема много от жените в живота си като потенциални приемници за Бабалон и участва в интензивни, сложни сексуални магически ритуали с тях, надявайки се да постигне въплъщението й. Вече можете да си представите как всичко това е било изключително привлекателно за радикалните феминистки от онова време. Кроули се позова на стихове от Откровение 17, за да обясни вярата си:

„И [Ангелът] ме отнесе духом в пустиня; и видях една жена да седи на червен звяр, който беше пълен с богохулни имена и имаше седем глави и десет рога.

А жената беше облечена в багреница и червено, украсена със злато, драгоценни камъни и бисери; в ръка си държеше златна чаша, пълна с гнусотии и нечистота от блудството ѝ;

и на челото ѝ бе написано името: тайна, Вавилон великий, майка на блудниците и на земните гнусотии. Видях, че жената беше пияна от кръвта на светиите и от кръвта на свидетелите Иисусови, и, като я видях, почудих се твърде много.“

Това е друг пример за окултна вяра в луциферианските сили като великите освободители на човечеството и най-вече на жените. Двама от последователите и ученици на Кроули, Джак Парсънс и Л. Рон Хъбард, основателят на Сциентологията, се заемат да изпълнят поредица от сексуални магически ритуали, базирани на ученията на Кроули, наречени „Бабалонското дело“, целящи въплъщаването на Бабалон и въдворяването на Новата епоха. Джак Парсънс е ракетен инженер и главен основател на Лабораторията за реактивни двигатели – федерално финансиран полеви център за изследване и развитие към НАСА. През 1946 г., малко след началото на Бабалонското дело, Парсънс се запознава с жена на име Марджъри Камерън. Той тутакси решава, че тя е Алената жена. За първи път чух за Камерън чрез видеоклип на автора Джей Дайър и знаех, че тя трябва да бъде включена в тази книга, която по това време беше наполовина завършена. За мен Камерън идеално олицетворява феминисткия дух на 20-ти век, не само поради нейните връзки с редица известни окултисти, но и защото тя е една от героините за феминистките въобще. За мен изобщо не е чудно, че Парсънс е имал същото усещане за нея.

Камерън, както предпочита да я наричат, е привлекателна и харизматична жена с огнено-червена коса. Тя и Парсънс веднага се привличат взаимно и връзката им прераства в интимна от самото начало. Само след няколко седмици заедно, Камерън открива, че е бременна, но прави аборт, без да каже на Парсънс. Тогава той все още не й е споделил, че намерението му е да се опита да направи дете с нея, което да бъде Антихриста. Това не е първият аборт на Камерън. В тийнейджърските си години тя е имала безразборни връзки и е забременяла, което майка й е „поправила“ извършвайки незаконен аборт у дома. Камерън е презирала религията през целия си живот, но когато Джак Парсънс я запознава с Телема, тя постепенно разпалва любопитството й и започва да се интересува от окултното. В началото чете за астрална проекция и се учи да използва карти Таро. Двойката се жени същата година, когато се запознава, но и двамата са непостоянни личности и връзката им е бурна. Те остават заедно, но имат извънбрачни любовни връзки. И двамата са част от холивудските бохемски и битнически среди и посещават партита, на които присъстват и други радикали от онова време.

През 1952 г. Джак Парсънс случайно се взривява с експлозиви в дома си, работейки по проект за Лабораторията за реактивни двигатели. Камерън е съсипана и се оттегля в комуна, създадена от артисти в Мексико. Там тя извършва окултни кръвни ритуали, режейки собствените си китки, с надеждата да се свърже с духа на мъртвия си съпруг. След няколко месеца в Мексико тя се завръща в Калифорния и прави опит за самоубийство. Когато той се проваля, тя започва да изучава Телема в опит да се почувства по-близо до Джак и да даде на живота си някаква насока. Подобно на Парсънс, тя също се убеждава, че духът на Бабалон се е въплътил в нея.

В края на 1952 г. Камерън се премества в порутено ранчо в Калифорния и започва да създава свой собствен култ към сексуалната магия, който нарича „Децата“. Тя умишлено събира окултисти от различни раси и организира sex magick (бел. прев. – изписано по кроулистки) ритуали и оргии, имащи за цел да доведат на бял свят „лунни деца“ от смесена раса, които да бъдат въплътени чрез тези заклинания. Камерън използва редица халюциногенни наркотици по време на тези ритуали – нещо, което е доста често срещано в окултната ритуална магия.

Тя става все по-обсебена от апокалиптични видения за расова война, извънземни и края на света и започва да пише писма до Джейн Улф – друга телемистка практикуваща магия. Улф е била приятелка на Кроули, както и глава на ложата Ordo Templis Orientis в Агапе, Калифорния. Камерън също се превръща в неизменна част от окултната сцена в Холивуд, участвайки във филми на колегата телемист Кенет Ангър и излизайки с популярни личности като Денис Хопър, Антон ЛаВей и Дийн Стокуел. По това време Камерън се превръща в икона на контракултурата и широко известна вещица. Тя продължава да създава изкуство, което смесва феминистката еманципация с окултни теми. Нейното изкуство става още по-популярно след смъртта й и Камерън се превръща в легенда за много феминистки, особено през последните години с възраждането на вещерството в Съединените щати.

От другата страна на махалото от Марджъри Камерън и бунтарски настроените практикуващи окултисти от средата на двадесети век са секуларните атеистични интелектуалци като Симон дьо Бовоар. Родена във Франция през 1908 г., дьо Бовоар е философ екзистенциалист, чието творчество полага основите на втората вълна на феминизма. Предвид нейната строга интелектуална същност, тя рядко е определяна като радикална, но въпреки това много от нейните идеи са основополагащи за радикалния феминизъм. Най-известният и труд, „Вторият пол“, е първата книга, която позиционира женската идентичност като „друга“ по отношение на мъжката. Тя споделя същото мнение като други преди нея относно религията, по-специално християнството, а именно, че тя е в основата на потисничеството на жените. Подобно на Елизабет Кейди Стантън, Симон дьо Бовоар вярва, че мъжете не само контролират религията, но и че я използват, за да контролират жените. Тя вижда в християнството една патриархална фантазия, която повечето жени не са достатъчно образовани, за да отхвърлят. Дьо Бовоар също така е сред първите, които описват разграничението между биологическия пол и социалната му конструкция (бел. пр. – джендър), което е основополагащо за трансджендър идеологията днес. Във „Вторият пол“ тя заявява: „човек не се ражда, а става жена“. Подобно на Маргарет Сангър, тя има крайно негативно мнение за майчинството и не вярва в концепцията за някакъв вроден майчински инстинкт; в резултат на това тя никога няма деца. Симон дьо Бовоар също така подкрепя марксистко-социалистическата комунална система за отглеждане на деца, които съответстват на идеите й за женска еманципация чрез „надхвърляне“ на ролята на съпруга и майка. Тя не вярва, че освобождаването на жените е възможно, докато те отглеждат децата си в традиционна семейна среда. За това свидетелства този вече известен цитат от „Сексът, обществото и женската дилема“, в Съботния преглед, 14 юни 1975 г.:

„Докато семейството, митът за семейството, митът за майчинството и майчинският инстинкт не бъдат унищожени, жените ще продължават да бъдат потискани… На никоя жена не трябва да се разрешава да си стои вкъщи и да отглежда децата си. Обществото трябва да е съвсем различно. Жените не трябва да имат подобен избор, именно защото ако го имат, твърде много от тях ще изберат точно това.“

Освен това Дьо Бовоар смята, че бракът е разрушителен и за двамата партньори, но най-вече за жените, поради което тя никога не се жени, но има няколко партньора. Дьо Бовоар вярва, че пансексуалността е идеалът, тъй като осигурява максимална свобода и че както хетеросексуалността, така и хомосексуалността са еднакво ограничаващи. Тя има няколко противоречиви връзки с жени, включително с млада нейна ученичка, френската писателка Бианка Ламблин. Ламблин по-късно пише за връзката в книгата си A Disgraceful Affair, където разказва, че е била използвана от много по-възрастната дьо Бовоар и съблазнена в интимна връзка както с нея, така и с дългогодишния й партньор Жан-Пол Сартр. Освен това, Дьо Бовоар е уволнена от преподавателска работа, а преподавателският и лиценз е отнет за съблазняване на 17-годишна възпитанничка. Спекулира се, че е имала и други връзки с много по-млади ученички.

Дьо Бовоар се ангажирана по-пряко с феминистките каузи през 70-те години. Тя съставя „Манифест 343“ – декларация, подписана от 343 жени, които твърдят, че са направили аборт, докато все още това е било незаконно според френското законодателство. Този документ е важна крачка в борбата за легализиране на абортите във Франция.

Друга радикална феминистка от този период е американската секуларна еврейка Бети Фридан, чиято книга „Женската мистика“ се счита за официално начало на по-радикалната втора вълна на феминизма. Подобно на много феминистки от 20-ти век, Фридан е възпитаник на Smith College, който е един от първите женски колежи в Съединените щати, произвел много емблематични фигури на феминисткото движение. „Женската мистика“ е нейният манифест срещу домашния живот на домакинята от 50-те години на миналия век, който е вдъхновен най-вече от нещастието, което Фридан и собствената й майка споделят, че изпитват от грижата за дома и семейството. Обичам да наричам тази книга „елементарна феминистка теория за масите“. За разлика от дълбоката екзистенциална философия на Симон Дьо Бовоар, творчеството на Бети Фридан е далеч по-достъпно за средностатистическата американка, което вероятно е и причината да има такъв успех. Книгата популяризира вече често срещания стереотип на отегчената, неудовлетворена домакиня, която неизбежно прибягва до афери, за да облекчи безпокойството си. Фридан също е марксист и става първият президент на NOW, Националната организация на жените. Фридан се различава от повечето други феминистки от нейната епоха по това, че не се интересува толкова от сексуалното освобождение, колкото от равните възможности за работа и правната независимост на жените. Радикалните лесбийски сепаратистки движения тъкмо са започнали да набират сила във феминисткото движение и Фридан смята, че обвързването с подобен, според нея „маргинален екстремизъм“, би отчуждило целевата й аудитория – обикновената домакиня. Това води до един вид гражданска война между Фридан и някои други видни активистки от онова време, включително небезизвестното съперничество между нея и Глория Стейнем. Какво би представлявала една книга за феминизма без поне един подобаващ женски бой?

Глория Стейнем избухва на сцената през 1969 г., когато отразява публично събитие за абортите за списание New York. Тя бързо е изведена начело на движението и започва да засенчва Фридан, която е негов неофициален лидер през последните 6 години. Смятам, че е малко наивно да се мисли, че тук няма елемент на ревност по отношение на неприязънта на Фридан към Стейнем. Вярно е, че те имат идеологически различия, но също така е трудно да не се забележи, че 13 години по-младата Стейнем е по-удачно лице за движението. С нейната дълга коса, добър външен вид и стилна рокля, медиите са далеч по-привлечени от Стейнем, отколкото от застаряващата неприветлива Фридан. Фридан веднъж критикува опонентката си за това, че публично се обявява против мъжкия пол, докато в личния си живот се среща с някои от най-бляскавите мъже в Ню Йорк. Тя също така е критична към подкрепата на Стейнем за радикалните лесбийки-феминистки, като смята, че това отчуждава обикновените американски жени. Стейнем рядко отговаря на критиките на Фридан, докато те не достигат връхна точка, когато втората обединява сили с феминистката група The Redstockings и публично обвинява Стайнъм, че е агент на ЦРУ, с мисия да всява разделение във феминисткото движение. Но Фридан не е съвсем далеч от истината.

Глория Стейнем е родена в Толедо през 1934 г. в семейството на Рут и Лео Стайнем. Нейната баба по бащина линия, Полин Пърлмутер Стайнем, е суфражистка и активна феминистка, а също така е изповядвала теософия. Майката на Глория, Рут, също е теософка и възпитава Глория в традицията. Стейнем следва в Smith College, от където е назначена в Централното разузнавателно управление. Тя е наградена със създадена от ЦРУ „стипендия Честър Боулс“, която никога не е била присъждана на никой друг и изглежда не съществува, освен в конкретния случай на Стейнем, което кара мнозина да спекулират, че е присъдена, за да се прикрие източникът на финансиране за нейното пребиваване в Индия за период от две години между 1956-1958. Това провокира интереса ми, след като многократно бях чела за дейностите на теософите в Индия и знаех, за близките връзки на Стейнем теософията. Тя заявава също, че е направила аборт в Англия на път за Индия и посвещава автобиографията си „Животът ми по пътя“ на лекаря, който е извършил процедурата. След като пристига в Индия, Стейнем се свърза с различни радикални групи – от активисти за независимост на Ганди до радикални комунисти, вероятно с цел шпионаж за ЦРУ и оказване на агентурно влияние. През тези две години тя работи и с Жан Джойс от Фондация Форд

След завръщането си от Индия тя е изпратена в Европа като част от Националната студентска асоциация, работеща към Конгреса за културна свобода (CCF) – група, която твърди, че е защитник на либералните демократични ценности в следвоенна Европа и Америка, но всъщност е пропаганден фронт на ЦРУ от Студената война. Нейната роля е да прониква в младежки фестивали, да популяризира прогресивни публикации и евентуално да събира разузнавателна информация. Тази група по-късно е разобличена от списанията Ramparts и The Saturday Evening Post, които разкриват, че Националната студентска асоциация е финансирана от ЦРУ. CCF е преименуван и продължава дейността си с финансиране от Фондация Форд, която също така заплаща за пътуването на Стейнем в Индия. Тези операции са част от по-голяма инициатива на ЦРУ, операция Mockingbird, чиято цел е да проникне и да оказва влияние на медиите в Съединените щати и в чужбина. Твърди се, че ръководителят на тази операция, Корд Майер, е човекът, който е вербувал и ръководил Стейнем по време на престоя й в ЦРУ. Журналистическата и медийна дейност на Стейнем е насочена и финансирана от ЦРУ като част от техните усилия за либерализиране на западната култура и феминизмът представлява голяма част от тези усилия. Още веднъж виждаме, че общоприетият наратив отегчени домакини на Запада, които се надигат в стремежа си да разчупят оковите на домашното робство, е пълна измислица. Феминистката революция от 60- те и 70-те години е планирана, оркестрирана и манипулирана. Стейнем съвсем не е единствената важна фигура, замесена във фабрикуването на културната революция от ЦРУ. Британският историк Франсис Стонър Сондърс пише през 1999 г. „Независимо дали им харесваше или не, независимо дали го знаеха или не, имаше малко писатели, поети, художници, историци, учени или критици в следвоенна Европа, чиито имена не бяха свързани по някакъв начин с тази тайна инициатива.” CCF има над 20 публикации в 35 страни по света в разгара на своята дейност. През 1977 г. репортерът Карл Бърнстейн пише статия за Rolling Stone със заглавие „ЦРУ и медиите“, която подробно описва констатациите от разследване на Конгреса под името Църковен комитет, което установява, че около 400 журналисти са били считани за сътрудници на ЦРУ през това време, включително Катрин Греъм – собственик на The Washington Post. Това е в пряко нарушение на устава на ЦРУ, който гласи, че агенцията не трябва да практикува вътрешен шпионаж.

Друго списание, създадено с финансиране от ЦРУ, за да оказва влияние върху американската култура е Ms. Magazine. Това е първото изрично феминистко списание, създадено през 1972 г. от Стейнем и нейния колега от ЦРУ, Клей Фелкър. По това време, Фелкер промотира статиите на Стейнем вече от няколко години в списания като Esquire. Може би си спомняте снимката на корицата от първото издание на Ms., изобразяваща кръвожадната индуска богиня Кали. Като се има предвид опитът на Стейнем в теософията, този избор на корица придобива придобива един по-значителен смисъл. Списанието е много популярно и силно влиятелно през 70-те и през 80-те години. Стейнем успява да окаже подкрепа и да легитимизира по-радикалните елементи на феминизма, които се появяват през 70-те години като Cell 16 – радикална феминистка сепаратистка група, сред чиито членове е дъщерята на Дейвид Рокфелер, Аби. Радикалните лесбийски феминистки групи започват да получават медийно внимание през 70-те години на миналия век, настоявайки за премахване на хетеросексуалността, майчинството и традиционното семейство като обичайна норма в обществото. Такива групи виждат „хетеронормативността“ като средство за политическо потисничество. Стейнем защитава радикалния лесбийски феминизъм, докато Фридан и нейната организация, NOW, са смятани за хомофобски от подобни групи.

Фридан продължава да се движи в секуларна хуманистична посока, като подписа документа на ООН „Хуманистичният манифест II“ през 1973 г., който гласи: „Вярваме обаче, че традиционните догматични или авторитарни религии, които поставят откровението, Бог, ритуалът или вярата над човешките нужди и опитът са в ущърб на човешкия вид. Всяко твърдение за природата трябва да премине през тестовете на научните доказателства; според нас догмите и митовете на традиционните религии не го правят… Никое божество няма да ни спаси; ние трябва да се спасим сами.” Документът отхвърля всички традиционни религии, включително всяка представа за човешката душа или какъвто и да е живот след смъртта. Вместо това утвърждава еволюционната биология като единствената причина за човешкото съществуване. Той също така утвърждава упражняването на контрол върху раждаемостта, развода и аборта като човешки права и се стреми да създаде чисто светско, централно планирано единно световно общество с международен съд и пълно премахване на националните граници. Този документ е изцяло в съответствие с целите на ООН и Фондация Рокфелер. Освен Бети Фридан, манифестът подписват Джулиан Хъксли и Айзък Азимов.

Оттогава, с напредването на технологиите и телекомуникациите секуларният хуманизъм продължава да набира сила сред технократичния елит на света, но интересното е, че окултните корени на феминизма също продължават да растат и да печелят нови позиции. През 80-те години на миналия век феминизмът вече е навлязъл в общественото съзнание и феминистките идеали и етика започват да се приемат от масовото западно общество. Технологичният прогрес до голяма степен е причината за широко разпространеното убеждение, че мъжете и жените могат да се разглеждат като взаимозаменяеми джаджи, които по същество са еднакви. Изглежда, че въпреки целият технологичен напредък, човек е привлечен от идеята за духовно измерение на съществуването и вяра в някаква връзка с божественото. В съвременната епоха обаче, феминизмът повсеместно осъжда традиционната религия, особено християнството, като първопричина за предполагаемото потисничество на жените. През 2014г., самата Глория Стейнем заявява, че „религията е най-големият проблем, пред който е изправен феминизмът днес.” Но съвременните феминистки осъзнават, че нуждата им от духовно съществуване може да бъде задоволена от спиритуализъм, който за разлика от традиционното християнство, не противоречи на тяхната феминистка идеология. Всъщност има религия, която не само е съвместима със съвременния радикален феминизъм, но го подсилва и съживява. Съществува религия, която основава феминистките вярвания върху богата история и традиция на женския бунт; една от най-древните религии в света, възродена от окултнния Ню Ейдж и феминистката идеология помитащи запада – вещерството.

За книгата: https://www.amazon.com/Occult-Feminism-Secret-History-Liberation/dp/B09NGXZKHB